Свободата на Духа в едно човешко тяло

Нямах желание да се отдалечавам от предварителния дискурс на тази страница, чиято фундаментална идея е да ви запознае с историята, философията, ритмологията, красотата и многообразието от движения и най-вече стилове в ориенталския танц, но по вътрешни подбуди, все пак, взех интуитивно решение да кривна от енциклопедичния подход и да споделя изповедно моя пример и моята нагласа към процеса. Това неминуемо се отразява и на индивидуалния ми начин на преподаване по време на самите уроци по ориенталски танци. Защото за мен е безпредметно да застана пред учениците си и бездушно да показвам техника, която те да се мъчат да усвояват, без да успея да ги събудя за енергиите на женския първоизточник – онази първична женска сила, която те залива с божествена топлина, която кара косите ти да се разпилеят в безвремието, да разрошат мига, челото и бузите ти да запламтят, телесните ти сокове да закипят ... да не се боиш от фантазиите си, а да им придадеш конкретна форма чрез тялото си в танц, да изчегъркаш въображението си от ежедневието и да изразиш всичко, което е расло на скрито и тъмно - без признание и подкрепа, да избуи в пищни цветове ... да се слее с истинската ти СЪЩНОСТ. Бих искала да се застраховам, че няма да е дълъг разказ, обхващащ личната ми сърцераздирателна човешка драма, каквито разкази обикновено вкопчват за кратко човешкото внимание и атрактират болшинството за поредния героичен сюжет, а кратко описание на съдбоносен период от живота ми. До настоящия миг ... Занимавам се с египетски ориенталски танци от няколко години, някои в бранша биха казали, че този период е малък, но аз пък бих им отвърнала, че други заслужили творци в същия бранш са ми казвали как танцът продължава да ги изненадва и как не спират да развиват професионалните си умения и след двадесет, тридесет годишен период на упорит труд и отдаденост. Египетският ориенталски танц ме влюби в себе си на десетата секунда, след първото ми посещение по време на първия ми урок. В съвсем прохождащите мигове от обучението ми бях най-редовния ученик, посещавах три пъти седмично занятия, като участвах в часовете за начинаещи, полунапреднали и напреднали. От четири годишна съм в залата по художествена гимнастика, научена съм на спортна дисциплина и стриктна отговорност. Резултатите не закъсняха и на шестия месец вече участвах, не само с групово, но и със солово изпълнение на международна сцена на един от най-престижните фестивали в Европа. Никога няма да забравя окуражителните думи на един от мастерите там: „You are born to this art, you are born to dance“, моят отговор в захлас беше: „I love doing it“, а Лейла отвърна: „Many dancers say that, but the dance is in your spirit and in your blood“ Имам и свидетели за това :D Последва главоломна поредица от случвания – фестивали, събития, участия, уъркшопи, уроци до посред нощите. Забравях да се храня, лягах и ставах с мисълта за т.н. ми хоби - ориенталските танци, когато учителката ми не беше достатъчно активна в групите ни в интернет, й се обаждах притеснена с въпрос какво се е случило ... Не съзнавах как страстта ми бива замествана от нездравословно опиянение и мания. Да, хората притежават таланта да прескачат от една мания към друга ... Първите признаци на деструктивното ми облъчване също не закъсняха. Започнах да получавам болки в лявото коляно, а на един уъркшоп целият ми крак се поду. Бързо се диагностицира, че това е разкъсан минискус. Менискусът е жилава тъкан, която служи за амортисьор между колянните стави и тъй като е некръвоснабден, не регенерира от само себе си, а трябва да се съедини оперативно. Знаех го, но не реагирах цели осем месеца, болките се усилваха, а аз отлагах, винаги имаше някое важно събитие, което щеше да ме отдалечи от „източника ми на радост“. Веднъж, по време на участие в „Японския“, с момичетата репетирахме непосредствено преди да излезем на сцената и при един арабеск коляното ми изщрака, строполих се на земята ... За момента, адреналинът свърши чудесна работа и успяхме да изпълним блестящо програмата си пред събралата се знатна публика от известни обществени личности. Външно бях горда със себе си, мислех си, че не съм позволила на вътрешните си стопери да саботират за пореден път представата ми за успех. Но физическата болка си остана, нещо повече, появи се болка и в другото коляно. Най-любимият на сърцето ми човек Albena Kalikina забеляза клопката, в която бях попаднала и за пореден път се отзова на помощ с огромното си любящо сърце, за да ме предупреди, че знаците са категорични!!! БЯХ СПРЯЛА ДА ТАНЦУВАМ ОТ ЛЮБОВ КЪМ ОРИЕНТАЛСКИЯ ТАНЦ, А ОТ СТРАХ, ЧЕ ЩЕ ГО ЗАГУБЯ. В момента, в който го осъзнах, буквално в един единствен миг, болката изчезна!!! Мили четящи, това което ми се случи е жив пример, от първо лице единствено число, за истинска алхимия в действие, за истинско чудо на преображение, когато вътрешното състояние на осъзнатост преобръща конвенционалните методи, по които действа материята. Велико!!! Вече бях напълно убедена, че ще пожертвам от два до шест месеца от танцовите си занимания в полза на физическата си целокупност и здраве. Планирах операцията ... но оставаше само един летен фестивал за след десет дни. Да, егото виси на къса каишка и когато получи външни доказателства, създаващи измамна представа за успокоение, всичко вътрешни просвятки и прозрения, стават на пух и прах. При подготовката за фестивала кракът ми блокира, парчета от менискуса ми бяха здраво заклещени в нерв на коляното ми. Приеха ме по спешност в Пирогов, не ме оперираха веднага, а след 24 часа, през които припадах от неописуемо физическо страдание, без успокоителни, защото щяло да повлияе на упойката, със заседнала тъкан в телесен нерв. Няма да изпадам в неприятни подробности около самата операция, само ще спомена, че толкова обикновена, безкръвна, артроскопска интервениця, след която можеш веднага да стъпиш на крака си, при мен не премина толкова обичайно. Под угрозата, че същият кошмар ще бъде изживян и с другия ми крак, след един месец, направих операция и на другото си коляно. И така, стоях в болничната стая с двата си оперирани крака, с почти напълно изрязани менискуси на двете си колена и патерици, опрени на стената ... Не смея да опиша по цветущ начин тогавашното си състояние. Душата ми виеше от мъка от най-непрогледните си кътчета, от най-дълбоките си и тъмни недра. Паниката ми беше умопомрачителна. Все едно някой е изтръгнал сърцето ти без анестезия и е забил хиляди отровни остриета в него. На талази се промъкваха вълни от бунт, отчаяние, съпротива във всичките й форми, отвращение, непосилна болка и безмерно страдание. Непосредствено след изписването ми от болницата започнаха и паник атаки. Агонията продължи около два месеца. При поредната паник атака успях да се предам. От психологическа гледна точка това е специфично състояние на психическа „смърт“, при което има пълно приемане на всичко случващо се в живота ти. Тогава изчезва страхът и остава чистия покой. Така се случи и при мен. Паник атаките приключиха и за мен настъпи по-благоприятен период, в който можех ясно да ВИДЯ естествените поуки, произтекли от всичко случило се в събитиен план в живота ми. Към всичко това бих добавила и т.н. разочарования по пътя, които всеки един танцьор неминуемо е изживявал, всички онези хора – учители, колеги, ученици, които е обикнал по пътя на творческото си развитие, на които се е доверил с безусловно себеотрицание и самопожертвователност, множеството съдбовни срещи и раздели, попарените надежди, кървавия труд и литри пот в залата, полуосъществените или пропаднали проекти ... Но това е път, който казва „НЕ“ на отрицанието, път, по който се научаваш да разбираш без осъждане, че човекът до теб преминава през подобни процеси на трудно израстване, път по който развиваш собствената си скала на СЪСТРАДАНИЕ към болезнените процеси на обърканост у другите. Примерът, който дадох със себе си няма за цел да ме изкара героиня. Това не е пример за непоклатим стоицизъм, който въоръжава сетните ти сили и волята да продължиш. Те са продукти на егото. Никога не ми е липсвала вътрешна сила, никога не ми е липсвал животворящ оптимизъм. Не ги отричам, но понякога хората с подобна виталност и решително самообладание трябва да се научат да се предават, да пуснат контрола и когато паднат на колене ... да останат в това положение. Да се доверят на живота и всичко онова, което той им поднася. Моят пример е този на СМИРЕНИЕТО ... смирението, което те кара да настроиш пулса си с пулса на живота. И да укрепиш още повече ЛЮБОВТА в себе си и към себе си, защото това е единствената сила, която не позволява да излезеш от тежки житейски ситуации ръмжащ и с оголени венци, пропит едновременно от цинизъм и липса на ВЯРА. Към сегашния момент аз отново танцувам. Продължавам да развивам личните си професионални умения, като индивидуален танцьор. Преподавател съм, и на техниката в египетския ориенталски танц, и проводник на самото изкуство. Работя в блестящ екип от сродни и прекрасни хора. Какво предстои в дългосрочен план? Не се интересувам ... Защото знам, че утре ще задуха утрешния вятър